Критика I

**КРИТИКА ОТ ПЛАМЕНА ДИМИТРОВА-РАЧЕВА

(Пълна реконструирана академична версия)**

Александър Капричев: Вътрешната архитектура на цвета и пространството

В пейзажа на българската следвоенна живопис Александър Капричев заема позиция, която е едновременно ярко индивидуална и тихо преобразяваща. Неговите произведения не просто предлагат алтернатива на конвенционалната живописна логика; те артикулират различен начин на виждане, в който платното се превръща в активно поле на резонанс — жив процес, а не завършен обект. Изкуството на Капричев отказва удобството на стиловата категоризация. То е едновременно лирично и архитектурно, интимно и категорично, интуитивно и строго конструирано. Този отказ е основата на неговата творческа идентичност — и причината работите му да отварят пространства за нови критически прочити.

Въпросът за пространството

В центъра на творческата практика на Капричев стои устойчиво изследване на природата на живописното пространство. За разлика от художници, които третират пространството като контейнер за форми, Капричев го възприема като динамична сила. Неговите повърхности не се делят на преден и заден план, нито служат просто като фон за композиционни структури. Те се разгръщат като зони на енергия — като променливи топографии, в които формата възниква, разтваря се и се преформулира.

Капричев подхожда към пространството като към нещо осезаемо — почти архитектурно — но в същото време дълбоко флуидно. В неговите платна се усеща вътрешна логика, сродна с растежа на органични системи: натрупване на мазки, утаяване на тонове, пулсация на хроматични полета. Пространството се превръща в събитие, а не в даденост. Картините му искат да бъдат „влезени“, а не само наблюдавани; те създават перцептивна дълбочина, която е преживелищна, а не перспективна.

Цвят като структурен принцип

Ако пространството е централният философски въпрос в изкуството на Капричев, цветът е неговият структуриращ двигател. За него цветът никога не е орнамент, нито е вторичен или просто емоционален. Той е конструктивен елемент, носител на тежест, ритъм и посока. Палитрата му е едновременно премислена и изследователска; тоновете рядко стоят пасивно. Вместо това те се сблъскват, сливат, неутрализират се или вибрират в напрежение.

Цветовата употреба на Капричев често създава вътрешна драматургия. Един тон започва движение; друг го прекъсва. По-тъмни акценти стабилизират полето, докато неочаквани проблясъци — понякога тънки като дъх — отварят нови пътеки за окото. Богатството на неговото хроматично мислене се корени именно в тази оркестрация: цветът се превръща във водач на пространствени отношения, а платното — в партитура, чиито динамики се разгръщат при продължително гледане.

Жестът: между контрол и освобождаване

Живописният жест в произведенията на Капричев осцилира между дисциплина и свобода. Неговите мазки никога не са небрежни, дори когато изглеждат като спонтанни избухвания. Те отбелязват следите на решения — решения за това как енергията трябва да се разпредели, как формата да расте, как тишината да съжителства с интензивността.

Тази двойственост — контрол и освобождаване — е ключова. Тя разкрива художник, който разбира дълбоко механиката на боята, но позволява на материала да запази автономия. Мазките му преговарят между намерение и откриване, признавайки, че процесът на рисуване е не само акт на конструиране, но и диалог с онова, което възниква. В този смисъл платната на Капричев притежават отчетливо времево измерение: те съхраняват последователността от избори, колебания, импулси и преработки, които ги оформят.

Материалността на повърхността

Повърхностите на Капричев често изглеждат наслоени, утаени, сякаш изветрели — като че ли са живели няколко живота. Тази материалност не е декоративна, а концептуална. Пластовете внушават памет, продължителност и трансформация. Те напомнят, че това, което виждаме, е резултат от дълъг процес на договаряне между художник и материал — процес, който рядко завършва със симетрия или окончателност.

Напрежението между плътност и отвореност е една от най-характерните особености на зрелия му период. Гъсти натрупвания от пигмент създават зони на гравитационна сила, докато по-тънки и прозрачни пластове позволяват на пространството да диша. Контрастът приканва зрителя да се движи между потапяне и отстъпване — динамика, която отразява основното убеждение на Капричев, че картината не е твърдение, а процес на ставане.

Фигурация, следа и внушение за света

Въпреки че често е определян като абстрактен художник, Капричев не изоставя света. Вместо това той влиза в диалог с него косвено — чрез следи, ехо и жестове. Понякога една линия загатва хоризонт; друг път форма намеква за фигура. Но тези внушения никога не се втвърдяват в представителна яснота. Те остават възможности, а не констатации.

Този режим на полуфигуративност не е компромис между абстракция и реализъм. Той е концептуална позиция: Капричев изследва как видимият свят продължава да съществува в паметта и възприятието, дори когато е освободен от пряка изобразителност. Неговите творби обитават гранично пространство, където реалното и въображаемото се преплитат.

Периоди на развитие: еволюция в непрекъснатост

Художествената еволюция на Капричев демонстрира забележителна последователност на намерение, въпреки честите промени в стратегии и материални акценти. Ранните му творби показват силно структурно чувство, с композиции, които клонят към геометрична сдържаност. В по-късните периоди — особено тези, развивани по време на и след престоя му в Англия — картините стават по-жестови, по-свободни, по-атмосферни.

И все пак, дори когато визуалният език се променя, основните теми остават: напрежението между яснота и разтваряне, стремежът да се формулира пространство чрез цвят, постоянният диалог между инстинкт и структура. Късните му работи показват своеобразна дестилация на зрелост: формите стават по-малко категорични, но по-резонантни; цветовете — по-фини, но по-значими.

Етиката на живописния акт

Един често пренебрегван аспект на изкуството на Капричев е неговото присъщо етическо измерение. За него рисуването не е просто създаване на естетически обекти; то е акт на внимание, искреност и вътрешна необходимост. Отказът му да се подчинява на модни тенденции — или да редуцира творбите си до лесно консумирани изображения — сам по себе си е етическа позиция. Той рисува, защото процесът изисква автентичност, защото конструирането на пространство чрез цвят е форма на изследване на собствената вътрешност.

Тази сериозност на намерението придава на творбите му резонанс, който надхвърля стилистичния анализ. Зрителят усеща, че те не са проектирани за ефект, а израснали от вътрешна необходимост.

Капричев в контекста на модернизма

Отношението на Капричев към модернизма е комплексно и продуктивно. Той наследява ключови модернистични проблеми — автономност на формата, първичност на цвета, изследване на картинната повърхност — но отказва да ги редуцира до формалистични упражнения. Вместо това той реактивира модернистичната традиция, вливайки в нея преживяност, лиризъм и психологическа дълбочина.

Творчеството му резонира с няколко направления в европейския модернизъм: хроматичната чувствителност на абстрактните експресионисти, лиричната пластичност на източноевропейските колористи, структурното мислене на конструктивистките традиции. Но той превръща тези влияния в език, изцяло негов. Това взаимодействие не е еклектика; то е синтез.

Художник на вътрешните резонанси

В крайна сметка изкуството на Александър Капричев приканва към особен режим на гледане — бавен, съсредоточен, възприемчив. Неговите картини не се разкриват веднага. Те изискват време — и щедро го възнаграждават. Колкото по-дълго зрителят пребивава с тях, толкова повече те откриват: фини тонални изменения, тихи структурни ритми, деликатни намеси, които пренареждат цялото поле.

Капричев е, преди всичко, художник на вътрешните резонанси — на онези пространства, в които емоция, мисъл и възприятие се срещат. Неговите платна улавят състояния на ставане: появата на форма от жеста, постепенното уплътняване на пространството, деликатното взаимодействие между яснота и разтваряне. Те ни напомнят, че живописта не е представяне на свят, а създаване на свят.

Заключение

Приносът на Александър Капричев към съвременното българско изкуство се състои в неговото дълбоко преосмисляне на това какво може да бъде една картина. Той предизвиква зрителя да възприема платното не като изображение, а като преживяване — като разгръщащо се поле от сили, които се формират и преформулират. Неговите произведения притежават интензивност, която е едновременно фина и повелителна, приканваща към продължително съзерцание.

В ръцете на Капричев цветът се превръща в мисъл, пространството — в емоция, а живописта — във форма на изследване на битието. Неговото изкуство остава свидетелство за трайната сила на живописния акт, утвърждавайки неговата значимост не чрез спектакъл, а чрез дълбочина, интегритет и смелостта да следва безкомпромисна творческа визия.