Критика II

**КРИТИКА ОТ ЧАВДАР ПОПОВ

(Пълна реконструирана академична версия)**

Александър Капричев: Художник на вътрешните хоризонти

В историята на следвоенното българско изобразително изкуство Александър Капричев заема позиция, която е едновременно органична и тихо изключителна. Неговото творчество демонстрира последователност на визия, рядка сред неговите съвременници — визия, която устоява на колебанията на модните стилове и течения, но остава дълбоко свързана с по-широката европейска традиция на модерната абстракция. Произведенията на Капричев представляват настойчива, почти аскетична отдаденост на проблема за живописната структура: връзката между жест и плоскост, цвят и дълбочина, ритъм и тишина. Чрез тази отдаденост той формулира личен език, който е едновременно дисциплиниран и интуитивно отворен, аналитичен и лиричен.

Капричев не е художник на спектакъла; той е художник на вътрешните хоризонти. Неговите платна не се заявяват шумно — те се разгръщат. Те приканват зрителя да участва в процес на концентрирано виждане, в който нюансът, равновесието и деликатното напрежение между ред и спонтанност се превръщат в основни носители на смисъл.

Конструкцията на живописното поле

Подходът на Капричев към живописното поле е основан на структура, но освободен от догма. Неговите картини разкриват композиционен интелект, който разглежда платното като цялостна система — такава, в която всеки елемент, независимо колко жестов или привидно импровизиран, участва в грижливо постигнато равновесие.

Тази структурна ориентация не предполага скованост. По-скоро тя отразява убеждението на Капричев, че картината трябва да притежава вътрешна логика — своеобразно гравитационно поле, което държи елементите в единство. Усеща се способността на художника да калибрира плътност и отвореност, тежест и освобождаване, установявайки динамични отношения, които свързват повърхността в единен организъм.

Геометрията, залегнала в основата на много от неговите композиции — понякога явна, понякога само загатната — предоставя скелето, върху което се разгръщат цвят, текстура и жест. Това взаимодействие между контролираното и интуитивното е едно от определящите качества на неговото изкуство.

Цветът като носител на емоционална и пространствена дълбочина

Цветът в творчеството на Капричев не е само визуален атрибут; той е формиращ принцип. Неговата палитра е богата, понякога строга, винаги фино съобразена с пространствените внушения. Цветовете настъпват и се отдръпват, сблъскват се и се разпръскват, създавайки усещане за атмосферна дълбочина без да прибягват до илюзия.

Майсторството му се състои в способността да превръща цвета в архитектура. Широките хроматични полета носят тежест; по-малките акценти активират повърхността като искри или енергийни възли. Тези „събития“ се разгръщат не като сблъсъци, а като взаимодействия — моменти, в които цветът разкрива своята способност едновременно да изгражда пространство, емоция и ритъм.

В творбите от зрелия му период хроматичната структура става още по-прецизна. Наблюдава се смекчаване на контрастите, стремеж към тонално единство, който усилва медитативния характер на неговите платна. Резултатът е цветно пространство, което е едновременно интроспективно и разширено.

Жест, материя и усещането за ставане

Живописният жест на Капричев не е маньерничене, нито демонстрация. Той служи не като подпис, а като процес — видима следа от договарянето между намерение и откриване. Неговите жестове се колебаят между категоричното и сдържаното, между определени мазки и по-размити участъци, където пигментът сякаш се утаява органично.

Този временен аспект — усещането, че картината носи в себе си паметта за собственото си ставане — е съществен за разбирането на метода на Капричев. Неговите повърхности често разкриват последователни пластове мисъл, всяка надграждаща или заличаваща предходната. Резултатът е материалност, изпълнена с внушения. Под всяка завършена структура лежи история от алтернативи — избрани и изоставени пътища.

Така картините на Капричев обитават пространство между постоянство и трансформация. Те остават отворени системи, подканящи към множество прочити и емоционални реакции.

От структурна абстракция към лирична двусмисленост

Еволюцията на Капричев може да бъде разбрана като преход от структурни, понякога по-геометризирани творби към все по-лирични и атмосферни композиции. Но този преход не е отказ от ранните му търсения; той е тяхно задълбочаване.

В по-късните му произведения — особено от т.нар. „английски период“ — архитектурата на картината става по-фина, по-вътрешна. Решетките и организиращите линии от ранните творби се разтварят в подтонове и пространствени акценти. На тяхно място се появява поле от хроматична вибрация, в което емоция и форма се сливат.

Тази лирична насока не подкопава структурната му чувствителност. Напротив — обогатява я, превръщайки платната му в пространства, където яснота и двусмислие съжителстват, а рационалното и интуитивното функционират като допълващи се сили.

Английският период: разширяване и прецизиране на езика

Годините на Капричев в Англия бележат етап на консолидиране и разширяване на неговия художествен език. Изправен пред нова визуална и културна среда, той развива засилена чувствителност към атмосферните нюанси. Творбите му от този период разкриват по-отворени композиции, по-мека дифузия на светлината и по-изразена ангажираност с експресивните възможности на цвета.

В същото време структурната основа от по-ранните му произведения остава. Картините запазват скелетна рамка, макар и вече вградена под пластове хроматичен резонанс. Този синтез между дисциплина и лиризъм е показателен за художник, достигнал пълна зрялост — художник, който владее своята пластическа реч до степен да я надмогне.

Модернист, но не формалист

Изкуството на Капричев е неразривно от модернистичната традиция, но избягва капаните на формалисткото редуциране. Неговата абстракция не е изследване на формата сама за себе си; тя е средство за артикулиране на психологически и емоционални състояния. Неговите картини не представят проблеми за решаване; те предлагат преживявания за обитаване.

В този смисъл Капричев се отличава както от декоративните тенденции в абстрактното изкуство, така и от хиперконцептуализма. Той остава верен на идеята, че живописта трябва да запази своя човешки измерение — способността си да внушава, да ангажира, да резонира.

Мястото на Капричев в българското изкуство

Макар безспорно да е част от големия наратив на българския модернизъм, Капричев се движи по донякъде паралелна траектория. Той нито търси прожекторите, нито се вписва в доминиращите течения. Неговата независимост — както естетическа, така и личностна — придава на творчеството му особена звучност.

Тази независимост обаче не го изолира. Неговият принос се състои именно в способността му да поддържа диалог с европейските художествени традиции, оставайки твърдо вкоренен в интелектуалния и емоционален пейзаж на своята родина. Той свързва геометричната строгост на централноевропейската абстракция с по-лиричните импулси на балканската визуална култура.

Отказът на Капричев да прави компромиси понякога го поставя в периферията на мейнстрийма. Но именно този отказ гарантира трайната значимост на неговото творчество.

Отговорността на зрителя

Капричев не предлага лесно консумируеми образи. Неговите картини изискват форма на внимание, която става все по-рядка. Те изискват зрителят да забави темпото, да влезе в състояние на перцептивна тишина, в което фините отношения стават видими.

Да се ангажираш с творчеството на Капричев означава да участваш в акт на сътворяване. Картините не диктуват; те внушават. Те предоставят координати, но картата се рисува в собственото възприятие и емоционален опит на зрителя.

Заключение: Език на интегритет и дълбочина

Изкуството на Александър Капричев въплъщава трайната стойност на живописта като пространство за размисъл, изследване и вътрешен резонанс. Неговата отдаденост на конструктивните възможности на цвета и пространството, нюансираната му работа с жест и материя, и способността му да балансира структурна прецизност с емоционална дълбочина го нареждат сред най-впечатляващите български художници на своето поколение.

Капричев не търси новостта заради самата новост. Той преследва яснота — не яснота на видимия свят, а яснота на вътрешния опит. Неговите творби ни напомнят, че абстракцията не е отстъпление от реалността, а начин за ангажиране с най-същностните ѝ качества.

В един арт свят, все по-доминиран от незабавност и спектакъл, Капричев представлява контрапункт — свидетелство за значимостта на интегритета, съзерцанието и тихата смелост на последователната визия. Неговите платна не са просто обекти; те са пространства за мисъл, възприятие и емоционален резонанс. Те устояват, защото говорят не чрез претенции, а чрез дълбочина.