Критика от Чавдар Попов 
за 
Ретроспективна изложба юли–август 2010

**КРИТИКА ОТ ЧАВДАР ПОПОВ

Варненска градска художествена галерия, Ретроспективна изложба юли–август 2010

Александър Капричев е фигура, разположена до известна степен паралелно на основните тенденции и процеси в българското изобразително изкуство, които се развиват през последните четири десетилетия на ХХ век. Имах привилегията да го познавам лично, макар и за съжаление не толкова добре. Той беше един от първите варненски художници, с които се запознах през втората половина на 70-те години, когато самостоятелно поех по пътя да се утвърдя като художествен критик. Той съзнателно избягваше да налага категорично присъствието си в общественото съзнание или да попада в заглавията с показни и амбициозни прояви. Неговото изкуство се развиваше в рамките на една привидно доста индивидуална духовна оазисна територия, без приживе да получи нивото на признание, което безспорно заслужаваше. Най-вероятно сред различните фактори, които можем да откроим, са неговата неконформност, както и откровеният и честен подход, който имаше към собственото си изкуство.

Завършил стенопис в Националната художествена академия, Александър Капричев през целия си живот беше свободен художник, което не е случайно. Това обстоятелство създаде възможност той свободно и последователно да изразява своето кредо, освобождавайки го от неетични компромиси между мисълта и заниманията си. Значимото наследство на неговото изкуство, от което в настоящата изложба можем да видим само част, включва многобройни рисунки, офорти, литографии, акварели, живописни творби, стенописи и гоблени. Изложбата, по очевидни причини, представя основно негови рисунки и живопис.

Една от най-характерните, отличителни черти на художествения стил на Александър Капричев е балансът, който той постига между интелектуалното съдържание на образите и ясно дефинираните художествени форми, чрез които това съдържание е визуално изразено. Той никога не се ограничаваше в полето на чисто художествените проблеми, нито се отдаваше на формотворчески създания и експерименти заради самите тях.

За него всеки щрих, всяка линия или цветна повърхност са свързани с конкретния проблем, който трябва да бъде решен в дадена картина, като по този начин те са едновременно структурен компонент на езика на изразяване, на художествената форма, и заедно с това са свързани със значително по-широка интелектуална сфера.

Дълбокият и траен интерес на художника към поезията и литературата изобщо, към музиката и философията, не може да бъде нито случаен, нито допълнителен вид „интелектуално“ занимание. Напротив – те са неразделна част от формирането и развитието на неговия специфичен художествен свят.

Следователно един от основните проблеми е пренасянето на интелектуалното съдържание в определената материална тъкан на неговото живописно изкуство. Този проблем, естествено, не е присъщ само на този конкретен варненски художник. В неговото изкуство обаче той придобива отчетливи индивидуални решения и форми.

Изложбата включва абстрактни, нефигуративни композиции, които преобладават по тематика и брой, както и някои голи тела, портрети и няколко натюрморта.

Изкуството на Капричев обаче се простира отвъд обичайното иконографско и тематично деление, типично, наред с други неща, за основните тенденции на българското изобразително изкуство от втората половина на ХХ век. Това показва, че идеите и ключовите художествени теми в неговите картини, „изляти“ във визуални образи, не се подчиняват напълно на традиционното тълкуване на прокрустовото ложе и на систематичния ред на жанровете.

Още на пръв поглед е очевидно, че ярките цветови гами преобладават в неговите картини. Ако трябва да определим доминиращ стил, това е лирична абстракция, съчетана по привидно парадоксален начин с абстрактния експресионизъм. Според мен дълбокият резонанс на по-голямата част от художествените опуси на Александър Капричев е контрастът и взаимодействието между силите на привличането и оттласкването, между абстрактния и фигуративния принцип. Вярвам, че тази специфична „двойственост“ е скритото, фино ядро на повечето от неговите картини, особено на нефигуративните. Бинарните контрасти, формулирани като хармония срещу конфликт, сливане на тонове срещу контраст и т.н., са онези едновременно интелектуални и художествени, формообразуващи елементи на синтаксиса на неговите картини, чрез които се постига същността на тяхното визуално изразяване, както и въздействието им върху възприемащия наблюдател. Картините са изградени от цветни структурни повърхности, понякога геометрични, по-често неопределени. Линията в повечето случаи носи автономна, архитектонична функция, свободно разлятата цветна повърхност понякога придобива характеристиките на импровизиран, но майсторски изрисуван йероглиф, а в други случаи е оставена на прищевките на момента.

Макар да звучи като трюизъм, примерът на Александър Капричев ни напомня за онези случаи, които отново и отново ни учат, че е напълно обичайно истинската стойност на един художник да бъде оценена едва след смъртта му. Затова ретроспективни изложби като тази са ценни. Въпреки че настоящата изложба може би не е напълно ретроспективна в строгия смисъл, тя все пак дава добра представа за света на този изключително талантлив, загадъчен и оригинален творчески дух. Следователно тази изложба, освен че отдава почит на паметта на Александър Капричев, прави и значителен принос към българското визуално изкуство на ХХ век, чиято пълна история тепърва предстои да бъде написана.

Проф. д-р Чавдар Попов

​

​